Лунна светлина

При звука на гласа му тя се извърна и го изгледа с широко отворени очи, притиснала ръка към гърдите си, в които дъхът сякаш бе спрял.
-    Съжалявам. Не исках да те изплаша.
Тачър свали шапката си. Тя се съвзе колкото да затвори уста. Докато бързаше да прибере разветия чаршаф, единият му край се провлачи по земята, което я накара да се намръщи. Напъха чаршафа във ведрото с вода, което явно ѝ служеше като корито за пране. Избърса мокрите си длани в полата и погледна зад него към пътя. После се обърна към него:
-    Кой си ти?
-    Казвам се Тачър Хътън.
-    Как стигна дотук?
-    С влака.
-    На километри оттук няма гара. Защо е спрял влакът?
-    Не е спирал. Скочих.
Понеже ѝ беше ясно какво означава това, тя вдигна ръка, засенчи очи и го изгледа още по-подозрително.
-    В тази пустош?
-    Беше по-малкото зло.
-    Какво беше другото?
-    Мъжете, с които бях в товарния вагон, не ми мислеха доброто.
Признанието не спечели симпатиите ѝ. 
-    Ясно. – Изгледа втренчено цицината на слепоочието му и превързаната ръка. Изправи рамене и му махна да продължава нататък. – Е, оцелял си. Върви си по пътя.
-    Вървя няколко километра вече, а твоята къща е единственият признак на цивилизация засега. Кой е най-близкият град?
-    Фоли.
Беше чувал за него, но никога не бе ходил там. Но и не беше пътувал много преди войната.
-    Колко е далеч?
-    Осем километра.
Той потупа с шапка по крака си и погледна през рамо към пътя.
-    Осем, значи?
-    Поне.
-    Сигурно няма скоро да ходиш дотам. – Погледна към колите.
-    Не. Може би е трябвало да си останеш във влака.
-    Налагаше се да скоча.
-    Колко мъже бяха?
-    Във вагона ли? Трима.
-    За какво ти имаха зъб?
-    Подразниха се, че им взех парите.
-    Откраднал си им парите?
Тачър поклати глава.
-    Спечелих ги на карти.
-    Измамил си ги?
-    Не.
Тя издаде подигравателен звук, изразявайки съмнение.
-    Истина е. Добър съм в това.
Все така скептично смръщена, тя вдигна ръка и му посочи пътя.
-    Върви на север около пет километра. На кръстопътя тръгни на изток. Това е междущатският път, който води право в града, и е главната му улица.
-    Благодаря.
-    Няма за какво. Тръгвай си.
-    Може ли да пийна глътка вода преди това?
Тя погледна за миг към бараката, явно се поколеба, но после наклони глава.
-    Отзад е.
Тачър остави платнената си торба на земята и сложи сакото и шапката си върху нея. Тя го поведе покрай курника, който изглеждаше сравнително нов. Вътре имаше две кокошки, сгушени в гнездата. Петелът, който крачеше наперено отвън, се наежи и ги предизвика, като войнствено запляска с крила. Тя му извика да се маха, ако не иска да се озове в тенджерата.
От задната страна на бараката имаше дървена пейка по цялата дължина на стената. Върху нея имаше ведро с вода, а на пирон над него висеше очукан метален черпак.
-    Налей си.
-    Благодаря.
Той взе черпака от пирона, потопи го във ведрото и го поднесе към устата си. Водата беше топла, но му се услади. Искаше му се да я изгълта наведнъж, но се насили да пие бавно, за да я огледа.
Роклята ѝ беше твърде широка, което показваше, че я е наследила от жена с по-едро телосложение или тя самата е била по-едра преди. Но фигурата ѝ нямаше никакви недостатъци. Беше го забелязал, когато вятърът прилепяше прекалено широката рокля към стройното ѝ тяло.
Косата ѝ беше с цвета на пчелен мед, по-светла отпред край лицето и пристегната в кок ниско на тила. Вятърът бе измъкнал кичурчета от него, което, изглежда, я дразнеше, защото постоянно се опитваше да ги прибере.
Всъщност тя цялата излъчваше безпокойство. Беше напрегната повече и от опнатото въже за простиране на дрехите. Преди да си доизпие водата, тя изгуби търпение:
-    Трябва да си довърша прането.
Той пресуши черпака и го окачи обратно на пирона.
-    Много благодаря.
-    Моля.
Тя му обърна гръб и тръгна обратно. Тачър я последва. Приближаваха ъгъла на бараката, когато се появи петелът и с гневен кряк се опита да клъвне ръката ѝ. 
Тя се отдръпна рязко и се блъсна в Тачър. Той инстинктивно я хвана над лакътя.
-    Успя ли да те клъвне?
-    Този път не.
-    Но го е правил.
-    Неведнъж.
Петелът атакува отново. Тя потръпна.
-    Махай се! – извика Тачър.
Доказал превъзходството си, петелът наперено се отдалечи.
Тя се освободи от ръцете на Тачър, но извърна глава и заговори през рамо:
-    Проклета птица. Трябва да му извия... – Намръщи се и се обърна към него. Отначало Тачър си помисли, че петелът е успял да я клъвне, но тя не се мръщеше заради собствената си ръка, а заради неговата. Когато я беше хванал за ръката, кърпата се бе развила и бе открила раната му.
Тя пое ръката му в своята, докато оглеждаше раната, като нежно притискаше плътта от двете ѝ страни.
-    Трябва да се погрижиш за това. Може да стане...
Вдигна очи към лицето му и млъкна, осъзнавайки колко близо стоят един до друг, колко неподвижен е той и колко внимателно гледа лицето ѝ. Дръпна рязко ръката си, после се завъртя и с развети поли свърна зад ъгъла на бараката, скривайки се от погледа му.