Непрокопсаниците

„...Редно е да се отбележи, че леля ми Рози беше рядко красива жена и всеки, който беше спал с нея, се ползваше с особен престиж в селото. 

В апогея на нейната красота млади, хубави смелчаци редовно черпеха дядо ми, предизвикваха го да си премерят силите на по чашка с надеждата да спечелят благоразположението му и да се издигнат в очите му като идеални кандидат-зетьове (понеже той не изпитваше грам уважение към мъжете, които не носеха на алкохол), в резултат на което се напиваха като кирки. 

Когато ракът напъпли цялото му тяло, иначе стегнато като ученическа линийка, дядо ми взе току-току да прекъсва пиянските сесии, за да заплюе с кръв тоалетната, и така не доживя да види сватбата на обожаваната си щерка. 

След погребението на баща си, нашия Върховен пияч, леля Рози се отдаде на мъж без история и се засели с него в далечната столица, за дълбока покруса на тукашните младоци, на които явно беше писано да направят нещастни други, по-грозни жени. 

За кой ли път всичко красиво или си тръгваше от селото ни, или се строшаваше на парчета. 

Леля Рози явно не държеше особено да я свързват с Рейтвердегем; бягството от селото с мъж, на когото не знаехме нито името, нито докъде се простират пияческите умения, вероятно я караше да се чувства като човек, изтръгнал се от лапите на смъртта. 

По време на редките ѝ посещения умолявахме мъжа ѝ да не паркира лъскавата си кола пред нашата врата. Бедни бяхме, никога не бяхме били други, но носехме бедността си с гордо вдигнато чело. 

Тълкувахме спряното пред вратата луксозно возило като лична обида и ни досрамяваше при мисълта как в селото ще решат, че има и прокопсали Ферхюлстовци...“