Вълнения

"Читателю, бъдещ приятел,

обръщам се към теб с молба!

Предавам в ръцете ти десетгодишен свой труд. Десетгодишен свой син. Представи си нощите, в които не съм спал, замислен, уплашен или измъчен от съмнения или измъчен още повече от възторг, защото и възторгът понякога измъчва... Представи си вълненията, които съм изпитвал, представяйки си как всеки разказ от тези тук ще попадне при теб – и ще бъде оценяван. А ти си друг човек – тоест друг космос! И аз не знам болен ли си, здрав ли си, обичлив ли си или мразител, снизходителен ли си или взискателен... Дали си спокоен, дали си похапнал, дали си поспал, дали си задоволен с пари и наситен с любов? Това не знам! Не знам и не се и опитвам да си представям как ще оценяваш; и нямам представа какви ще са изворите и причините за твоите оценки!

Остава ми само да тръпна, да очаквам, да пристъпвам от крак на крак. Затова те моля – бъди сериозен. И когато се смееш на написаното – пак бъди сериозен. Защото, за теб лъжа – за мен истина, аз съм ти поверил живота си. Или поне една част от него.
Знай, че мога да понеса почти всичко, но безразличието би ме затруднило най-много; него трудно бих понесъл. Така че моята молба е: мрази ме или ме обичай, но безразличен не бъди.

Всъщност бъди какъвто искаш. Свободата е най-важна!

Тези разкази, или по-скоро тези вълнения, са написани често по конкретни поводи в последните десет години. Пишех ги така: оглеждам се, погледът ми търси, попада, извършва се странната и невероятна реакция между външно за човека събитие и човешки ум... И аз сядах и написвах за час, за два, за ден един малък етюд, малък къс поезия без рими или както щеш го наречи. После го забравях.
А сега дойде време ти да се сблъскаш с моя труд, с моя живот, с моя гледан десет години син. Един от синовете ми. Както и да е. Просто още една книга...

Но все пак... бъди сериозен!

Десет години.